Спомен за тревненската „майка Тереза“

Труден, вълнуващ, изпълнен с благородство, човеколюбие и хуманност е животът на „нашата майка Тереза“, както приживе тревненци наричаха Марийка Тарапанова. Днес Ви припомням едно свое интервю с „живата легенда” на тревненската червенокръстка организация, която едва 16-годишна заминава като самарянка на фронта. Разговорът ни за предизвикателствата и уроците на живота, за приятелствата и предателствата, и за най-благородната човешка „мисия” - милосърдието и обичта към ближния, се състоя броени дни преди тържествената церемония по удостояването й с високото звание „Почетен гражданин на Трявна“ (2011 г.)…  

- Г-жо Тарапанова, инициативата за удостояването Ви със званието „Почетен гражданин на Трявна” е на червенокръстката организация, но зад номинацията застанаха много хора и институции. Бяхте ли изненадана от високата чест?

- Да ти кажа откровено разбрах за това на отчетното събрание на БЧК тази година. Доктор Кавалджиева изненадващо направи предложение за удостояването ми с високото звание от името на Червения кръст. Аз не си го сложих много тогава. Но ето, че нещата се случиха. Не мога да излъжа, че не съм поласкана.

- Кое, според Вас, е най-значимото нещо, което ще оставите след себе си?

- Имах много възможности да напусна Трявна. Но това е моя роден град и ми е скъп. Въпреки, че много горчилки съм получила, но трябва да се прощава. Нося милосърдието в сърцето си и винаги съм се опитвала да помагам на нуждаещите, страдащите, бедните. Надявам се с това да бъда запомнена.

- А защо Ви наричат „нашата майка Тереза”?

- Това беше преди деветнадесет години, когато в Трявна имаше безплатна обществена трапезария. Хората идваха у дома и готови да се бият - защо не съм ги включила в списъка. А не знаеха как сме събирали продуктите и, че буквално сме просили. Тази трапезария беше единствената в страната и успя да просъществува 10 години. Разнасяхме храна и по домовете. Така или иначе средно по 25 човека сме издържали. Но накрая престанаха да дават помощи дори от Червения кръст. И нещата приключиха.

- На колко години заминахте на фронта?

- На 16 и половина. Постъпих в санитарната школа в Търново. За няколко месеца усвоих тънкостите на самарянството. Всеки ден учебни занятия, после и практика във Великотърновската болница. На 11 септември 1944 г. постъпих като доброволка в 18-ти полк. След обучението в школата бях изпратена в София във военен хоспитал за практическо обучение. След като положих изпит по призива на държавата - набиране на доброволци, на 24 февруари 1944 г. заминах за фронта - втора фаза на Отечествената война в Унгария. Пристигнахме в град Сигетвар, където беше щабът на Българската армия. В замъка на Фердинанд беше разкрита болница с 80 легла. През това време настъпваха и затова се наложи тя да бъде евакуирана в град Колот в Хърватско. След две седмици отново се завърнахме в Сигетвар и разкрихме болница в училището и в частни къщи. Капацитетът й беше 300 легла. По същото време започнаха боевете при Драва и след Драва. Получи се нареждане за разкриване на лазарет за долекарска медицинска помощ в Сигетвар. Разкрихме и болница в град Печ. Наред с ранените българи, караха и ранени албанци, германци, руснаци. „Беше страшно”! В боевете при Драва дадохме много жертви имаше много тежко ранени. Ситуацията в болницата беше много натоварена. Нямахме час спокойствие, работехме без почивен ден. Имаше моменти, когато приемахме по 70 човека за операция и обработване на раните. На 5 май 1945 г. дойде съобщението за падането на Берлин. Завари ни в болницата в Сигетвар. На 9 май отново пристигна съобщение за капитулацията на Германия. Нашата болница започна подготовка за евакуация към България, тъй като беше последна за изтегляне. Обработихме раните на болните, на които се налагаше и със санитарните влакове ги транспортирахме за България. Най-тежки случаи и много жертви имахме, когато сапьорите разчистваха земята от мините. Нареждането за изтегляне дойде на 16 юли. С ешалона на болницата и персонала пътуваха и свързочници. Зад нас остана Унгария, войната, убитите. Пътуването ни продължи 12 дни. Пристигнахме в България, където ни посрещнаха тържествено. Много наши, български войници, останаха в Унгарската пуста... Жестока е войната! Не щади никого.

- Няма как ужасите на войната да не са оставили своя грозен отпечатък в живота Ви. Как се промени той след това?

- Възмъжах. Бях дете като заминах за фронта. Буквално хвърлих ученическата престилка и отидох. Облякох войнишката униформа. Носех 35 номер обувки, а те ми дадоха 42... Знаеш ли какви деформации имам по краката оттогава. „Посвещавала” съм цели нощи на спомените от войната.

- Вие сте председател на Съюза на ветераните от войните, но повечето тревненци Ви свързват основно с червенокръстката дейност.

- Винаги съм казвала, че съм рожба на Червения кръст. Кажи-речи 65 години съм в организацията. Когато тръгвах за фронта вече бях убеден червенокръстец. Записах да уча и завърших задочно средно специално медицинско образование в Плевен. Дотогава имах само диплома като самарянка. Понеже бях фронтовак, имах възможността директно да вляза в университета. Но, как се оставя Трявна?! Същевременно, започнах активна работа за здравната просвета на населението, изграждането на санитарните дружини и постове в училищата и предприятията. Заедно с д-р Петър Дертлиев, който по това време беше интерниран в Трявна, поставихме началото на безвъзмездното кръводаряване.

След като се върнах от фронта през 1945 г. постъпих като сестра в „здравния пункт” на тогавашната фабрика „Свети Георги”. Първоначално ползвахме една стая над тъкачницата и като затракат становете... какво е чувал този доктор - не знам. С д-р Вълнаров започнахме заедно. След това открихме здравния пункт в новото здание. От 1949 г. започнах работа в болницата в Трявна, която тогава се намираше на старинната улица. Десет години по-късно постъпих на работа в детския санаториум, а после се върнах отново в болницата, където работих в «Бърза помощ», като медицинска сестра и социолог. След това отново се върнах в санаториума, където се пенсионирах през 1983 г., но продължих да работя до 1989 г. Може да се каже, че моите две дъщери отраснаха в манипулационната.  

- Спомням си, че по повод 80-та Ви годишнина Ви наградиха със златен медал на БЧК. Имате и други отличия.

- Това беше голямо призвание за мен. Носител съм и на Орден на труда - златен, сребърен и два пъти на бронзов медал. Два пъти съм удостоявана и със званието «Заслужил деятел на БЧК», «Отличник на БЧК» и «Отличник на министерството на народното здраве».

- Има ли достойна „смяна” в червенокръстката организация?

- Навремето попаднах на Тотка Димитрова. Хубаво я хванах аз, а и тя умее. Така, че съм доволна, че оставих достоен заместник. А и всички останали не са отишли на сила там, то това, нашето, е мисия.

- Споменахте, че сте сред родоначалниците на безвъзмездното кръводаряване и години наред сте сред най-активните радетели на това движение?

- Като става дума за кръводаряването - не мога да се сетя за по-голям хуманизъм от този. По онова време тревненци масово участваха в акциите по кръводаряване, които организирахме. Рядко сме вземали кръв от центровете. Хората бяха много дисциплинирани и отговорни, ама благодарение на директорите на предприятията. Винаги директорът първи даваше кръв, а след него всички работници. Вземали сме по 200 банки кръв от предприятие. Така започна кръводаряването в Трявна.

- Какво Ви е коствало всичко това в личен план?

- Самарянството и милосърдието са ми в сърцето, няма как да се откажа. Някой път се е случвало децата ми да ходят некъпани или пък не съм смогнала да опера. С моя съпруг колко сме се дърлили, че и до развод сме стигали, дето се казва... Въпреки това винаги съм се опитвала да балансирам нещата. Ама младост... Затова и сега си плащам „данъка”...

- Имате ли си своя житейска максима?

- Обичам хората. Винаги съм се ръководила от тази обич. Много съм доверчива, обаче. И не малко съм си патила и то от близки, от другари.

- Ако трябва да избирате, бихте ли изживели живота си по същия начин?

- Да. Аз съм идеалист. Ако не бях, нямаше да хукна на тези години, вече 82 (2011 г.), да се занимавам с обществена работа, щях да си „гледам старините”. Комшиите от блока, в който живея непрекъснато ми повтарят това. Пък аз им викам: „Я слушайте, аз бабичка не съм станала на 20 години!”... Пък и го правя заради моите „момчета”, ветераните от войните. Останаха само 20, а бяхме 265 (2011 г.)! Разбира се, има моменти за които съжалявам, можело е да ги избегна, да преоценя приятелството. И това е едно от големите ми разочарования, че съм вярваща и наивна.

- А вярваща ли сте в оня другия смисъл?

- Откровено казано, не съм атеист, но и не съм абсолютно вярваща. Бог ей така, Бог не ми стига до сърцето. А, когато сме в беда всички казваме: „О, Боже помогни!”. Смятам, че това е много грешно. Казвам си: „Защо да го моля, като досега един път не му благодарих за нещо”. И се чувствам виновна. Иначе си тача празниците.

- Откъде „наследихте” тази любов към ближния, милосърдието?

- Може би от немотията. Произхождам от работническо семейство. Детството ми премина между калемите във фабриката „Св. Георги”.

- От позицията на времето, кое взема превес в живота Ви - хубавото или лошото?

- Не можеш да диференцираш едното от другото. Има и сенки и полусенки. Мога да кажа, че съм доволна от живота си, защото на много хора съм помагала. След това съм чувствала и удовлетворение.

- Доброто връща ли се?

- Някой път се връща, но да ти кажа, някой път и боли. По цели дни и нощи съм обикаляла по къщите на хората, защото навремето пеницилина се правеше на 3 часа. Така, че буквално съм спала по чуждите домове. Имаше време, когато бях много богата. Тогава всичко се плащаше, а аз бях сама сестра. Ама доста пъти се е случвало да не вземам и нищо, Трявна е малък град и все приятели, познати... как да вземеш?

- Коя своя мечта не успяхте да осъществите?

- Често си правя една такава рекапитулация. И пари са минавали през мене, работила съм - съвместителство, извънредни часове, непрекъснато от къщи до санаториума и обратно, после и в болницата... С доктор Гиздов открихме хирургическия кабинет. Работа, работа и пак - работа. Така че и пари съм имала, но не са ми били достатъчни, за да мога да купя нещо по-едро на децата. Нито коли успях да им купя, нито апартаменти. Някой път имам комплекси към тая работа. Тичах, блъсках, имам 42 години трудов стаж, а на децата си нищо не помогнах. Иска ми се да бях малко по-практична, по-предприемчива...

- Вие помните купонната система, недоимъка след войната, днес по-лесно ли се живее?

- Не, за съжаление. Не мога да кажа, че съм лишена от нещо, но за най-младите ми е жал. Пенсионерите хляб и сол като има пак ще оцелеят, ама младите?! Знаеш ли, един ден сърцето ми се скъса - вървя по улицата след една майка с дете, минаваме покрай един магазин и то й вика: „Нали ми обеща малко шоколадче, ама от най-малките”. А тя му каза: „Нали сме се разбрали”. „Ама не голямо, бе майко - най-мъничкото” - продължава да упорства то. „Нали ти казах, че който яде шоколад се изрива” - отговори майка му. Така болно ми стана. Викам си, докъде я докарахме, да не можеш да купиш едно шоколадче на детето си. Докато го има и другото - лукс, богатство, разкош. Това е най-лошото в днешното време - рязката граница между бедните и богатите.

- А на тревненци какво бихте искали да кажете?

- Бих искала да им кажа да опазват този хубав, китен град. Да живеят в мир, да се обичат един друг. Да не таят злоба и завист, ама това е обща болест за цяла България. Да не поглеждат в чуждите дворове, а да се опитат да подредят своя. Едно време ще излязат хората, ще седнат в парка, в градинката пред блока, ще си поговорят, а сега - вече го няма това нещо. Тези апартаменти са виновни за отчуждението между хората. Влезе си в къщи, удари ключа и толкова. Вече не сме и толкова състрадателни към чуждата болка. А дори и да се бият някои на улицата, няма да се притекат да помогнат. То и нещата толкова се промениха - ще отидеш да помогнеш, а оня после ще се извърти и току виж се окажеш виновен. Болно ми е като виждам и младото поколение накъде отива. Днес има голяма нестабилност, несигурност. Трябва да се научим да прощаваме. И най-голям враг да си с някой, като го видиш, че умира, ще му подадеш ръка. Най-важни са добросъседските взаимоотношения, човещината между хората. Не за това, което се случва днес се бихме някога на фронта. Тогава си мислехме, че повече няма да има война, а то какво стана?! Няма по-страшно нещо от войната! Там няма червени, сини, зелени… И другарството е там, и приятелството.

 

 

Интервю

Галина Иванова

Тържествено отбелязване на 9 май в Трявна.
Г-жа Тарапанова поднася венец пред паметника на
загиналите във войните тревненци от името на Съюза на ветераните
във войните, като дългогодишен негов председател

Само на 16.5 г. г-жа Тарапанова заминава на фронта

Момент от тържествената сесия за удостояването й с високото звание
"Почетен гражданин на Трявна", 2011 г.