„Имайте вяра в себе си и оптимизъм”

Днес ще Ви припомня интервюто си с един достоен човек, не тревненец по рождение, който обаче остави трайна диря в историята на Трявна. Имах честта и удоволствието да го познавам лично и съм благодарна за възможността да се докосна до този неизчерпаем извор на истории, спомени и мъдрост през годините, до неподражаемото му чувство за хумор и талантливото му писателско перо…

***

Д-р Димитър Беров е роден на 22 март 1923 г. в гр. Лясковец. Завършва

ВНВУ през 1944 г. с 64-и випуск. Участва във Втората световна война като ротен командир и офицер за поръчки към щаба на 16-та пехотна дивизия. Награден е с военен орден „За храброст“. След края на войната се уволнява по собствено желание и през 1950 г. завършва медицина. Работи като минен лекар, завеждащ Вътрешно отделение и главен лекар в болницата в Трявна. Един от основателите на Дружество SOS – Детски селища в България. Публикувал е редица разкази и исторически проучвания. През 2010 г., навръх Деня на народните будители, той бе удостоен и с престижното звание „Почетен гражданин на Трявна“. Интервюто с покойния вече д-р Беров беше в навечерието на празника на Духа и затова първият ми въпрос е за днешните будители…

- Д-р Беров, кои са днешните ни будители?

- Будител е този, който събужда в съзнанието на хората някои пластове, които са благородни, възвишени, но по една или друга причина са закърнели, или са били потискани. Поради възпитанието си още от училище сме свикнали да смятаме за народни будители само хората от възрожденската епоха и на първо място Отец Паисий. И това е напълно основателно, защото най-възвишеният идеал по онова време е била свободата, народността и т.н. Но, мъчейки се да си обясним понятието „будител” непременно трябва да дойдем и до днешното време. И сега има будители и то много. Например, когато става дума за обичта, пиетета, привързаността към домашното огнище, бащината къща, родителите, закърмена у нас още от детството се сещам за една творба на Катя Рашева, която с голяма носталгия си спомня за бащината къща. Но винаги я преследва един кошмарен сън - вижда на нея табела „Продава се” и се чувства така, че все едно е сложила на съвестта си надпис „Продава се”. В този ред на мисли да си припомним и стихотворението на Дебелянов - „Да се завърнеш в бащината къща”... След това идва, обичта към земята, природата. Можем да приемем Алеко Константинов за будител в този идеал. Хората се затвориха в бетонните си къщи, в прашния и задимен град, забравиха за природата, която е голям извор на здраве, вдъхновение и художествена наслада. И затова тези, които се мъчат да ни възвърнат към природата, и те са народни будители. След това идва ред на милосърдието. Например, четейки биографиите на някои семейства често срещам следния текст: „Ние бяхме шест деца и едно хранениче”... Хранениче е дете, останало без родители и осиновено от друго семейство. А сега тази грижа я предоставихме на държавата. И, когато говорим за милосърдието се сещам за Яворовото стихотворение „Заточеници”. В наше време пък, няма как да подминем хуманната кауза на SOS-Киндердорф - България, която създава дом и семейство за сирачетата. Затова смятам, че будители има и днес, и дори будителството се налага в много по-широк мащаб.

- Всеобщата криза на ценностите и духа обаче е неоспорим факт. Каква е Вашата рецепта за избавление?

- Повече оптимизъм, защото всичко е временно. Всичко тече, а и повечето неща са в ръцете ни.

-  Роден сте в Лясковец, как се озовахте в Трявна?

- Случайно. След като завърших медицина в София през 1950 г. имаше една комисия по разпределението. Можеха да ни пратят някъде в Родопите, Трънско и т.н., защото носех печат на гърба си „царски офицер”, а жена ми - „дъщеря на съден от народния съд”, въпреки че баща й бе един от 42-та спасители на евреите в България. Така че, не можехме да разчитаме на нищо. Тогава аптекарят Ничев от Плачковци, жена му е моя сестра, ми каза: „Ела лекар на мината в Плачковци, пък Здравка да отиде в Царева ливада, ще бъдете наблизо и след време може да се съберете в Трявна”. Така и направихме, но мястото на мината се оказа заето. Имаше вакантно място в тубдиспансера в Дряново, но аз не исках да работя там. Околийския лекар обаче ми каза да взема това място, пък после ще ме прати на мината. И така се озовах в Плачковския балкан. Здравка отиде в Царева ливада. На мината заварих един много стар лекар - руснак, който само билки познаваше. Малко след това си отиде. Обаче от министерството следяха разпределенията и възникна проблем с моята работа на мината. Тогава околийският лекар Бахчеванов ме накара да вървя сам да се оправям в министерството, защото не бил ми обещавал нищо. Разговарях с един учител за моя проблем и той ми сподели, че зам. министърът навремето бил главен лекар в Плачковци, дори ми даде писмо до него. Каза ми, когато министърът попита от кого е - да му кажа, че е „от онзи глупав даскал от Плачковци, дето с него ходехте да раздавате чай на ранените германски войници по гарата”. Отивам аз при министъра и му нося писмото. И той веднага се обади на шефа на отдел „Кадри” - бивш партизанин от „Чавдар”, яростен комунист, беше взел страха на всички, та зам. министърът му каза, че му праща един млад лекар и му заръча - „да се оправя с него”. Никакъв ангажимент не пое. Отидох аз, а оня като прочете писмото - вика, скача, само дето не посегна да се бие. Ама по едно време млъкна, тогава го попитах - къде да вървя, а той ми вика: „Където щеш!”. Това ми беше достатъчно. Околийският Бахчеванов обаче беше разярен, защото болните в Царева ливада взеха да ходят при Здравка, а преди това посещавали частния му кабинет. И, когато беше бременна в 6 месец - я прати училищен лекар в Трявна. Нямаше превоз и всеки ден тя ходеше пеша от Плачковци до Трявна и обратно. Опитах се да говоря с него, цитирах му кодекса на труда, а той ми вика: „Слушай, да отива, където съм я пратил, защото ще я пратя по дяволите!”. По-късно и на мен ми казаха: „Отиваш в Трявна”! Колкото и да се опъвах, обстоятелствата ме принудиха да приема. И, тъй като вече си бях сложил главата в хомота това, което ме задържа в Трявна толкова години бе единствено амбицията да създам тук медицина, а имах много възможности да се развивам...

- А, защо решихте да станете лекар?

- Баща ми почина от липса на медицинска помощ, но практическото съображение бе, че когато трябваше да реша какъв да стана, единствената специалност, която ми даваше възможност да работя самостоятелно и да не завися от други хора бе медицината. Най-неприятната част беше къде ще те разпределят. Аз отидох в Плачковския балкан, но все пак бях лекар. А хубавото е, че там научих нещо много важно, а именно да разчитам на самия себе си. Колкото до това, защо станах лекар, то и сега да ме питат, вероятно пак ще запиша медицина, понеже тайните на живота и биологията винаги са били за мене загадка, която много ме вълнуваше. Но бих се колебал и между литература, история, въобще хуманитарните дисциплини.

- Взехте си и съпруга лекарка...

- Аз я избрах преди да стане лекар. Здравка завърши обща медицина и след това стана рентгенолог. По-късно разбрах и усетих, че голяма нужда съм имал от нея заради устойчивият й характер, защото в много трудни моменти не просто ми е помагала, а е поемала върху гърба си част от тежестите - просълзява се д-р Беров. Стигал съм и до ръба на отчаянието, до което ме довеждаха някои тежки ситуации. Голямата ми подкрепа дойде от съпругата ми. После, аз хвърча малко нависоко, а Здравка от време на време ме смъква на земята. 

- А какви качества трябва да притежава един лекар?

- На първо място човещина. Да знае, че в негови ръце ляга един болен човек и той трябва да му помогне. И освен тесен специалист по съответната специалност трябва да притежава и голяма обща култура, да получи впечатления от болния, да пресее данните, които получава - доколко са достоверни и т.н.

- Не е тайна, че освен добър лекар, сте и добър разказвач. Как се изкушихте от писаното слово?

- Майка ми и баща ми бяха обикновени хора. Двете ми сестри - също. Едната беше добра певица, четеше. Но в семейството ми нямаше изтъкнати интелектуалци. Този импулс дойде у мене, когато от родния Лясковец отидох ученик в класическия отдел на гимназията в Търново, който току що беше създаден. Изглежда съм показал някакъв интерес към литературата, защото решиха да се създаде библиотека към литературния отдел и класната ми реши аз да бъда нейн отговорник. А, когато бях във Военното училище в София станах редактор на списание „Родна стряха”, което се издаваше в училището. Така се зароди интересът ми към писането.

- Носите името на светеца войн Димитър, на кого сте кръстен?

- Бащата на баща ми се казваше Минчо. А майка му, баба Добра бе дъщеря на известния в моя край поп Тоню Москов. Неговият внук е писателят Стефан Тонев. Дядо Минчо бил много доверчив и наивен, и станал поръчител на някакъв човек, оня не върнал заема и продали на дядо ми къщата. Той се разболял и починал от мъка. После починала и жена му. Така баща ми бил осиновен от леля си Станка, която била дъщеря на поп Тоню и била женена за Димитър Пурцов. Те били богати, но бездетни и приютили баща ми. Кръстен съм на този си дядо Димитър.

Колкото до името на светеца войн, което нося - не мога да кажа, че и аз съм голям „войн”, въпреки че доста съм се сражавал в живота, че и на фронта. Дори при официални поводи не слагам военния си орден за храброст, защото нямам по-големи заслуги от всички тези ветерани, които по време на втората световна война се сражаваха в окопите... Не обичам да се изтъквам като герой от войната. Факт е обаче, че пребиваването ми във Военното училище кали волята ми и ми даде устойчивост, научи ме да се справям с тежките ситуации, които „срещнах” в живота.

- Със сигурност пазите и доста спомени около създаването на обединената болница в Трявна и специализираната медицинска помощ…

- ”Болницата”, която заварих в началото имаше 15 общи легла, разположени в една частна къща, която се намираше там, където беше бившето „Вътрешно отделение” на Старинната улица. Когато дойдох в Трявна заварих само двама лекари, три медицински сестри и една акушерка. Никаква техника и апаратура. „Болницата” разполагаше с един микроскоп, останал от един ветеринарен лекар, изследваха урината за албумин и то не на всекиго. Веднъж реших да видя седимент на микроскопа, а нямах центрофуга. Мислих, мислих и вързах епруветката с един канап и почнах да го въртя, докато ми омаля ръката и все пак някакъв седимент се образува. Така че, наистина започнахме от абсолютната нула - без лаборатория, рентген, линейка... Никога не беше правено кръвопреливане, пункция.

През 1955 г., когато взех специалност „Вътрешни болести” в ИСУЛ оформихме „Вътрешно отделение”. Постепенно бяха създадени и останалите клинични отделения: детско, акушеро-гинекологично и хирургично. Организира се и кабинет за спешна медицинска помощ, доставени бяха санитарни линейки, а болницата разполагаше вече със 105 легла. Интересно отделение беше Акушеро-гинекологично, което си беше направо родилен дом, в който имаше една-единствена акушерка - знаменита жена, казваше се Духлева. Имаше по 160-170 раждания! Тя, сама с две бабички акушерки само. При това с нула майчина смъртност! А по-късно, имаше 2-3 гинеколози, акушерки, 7-8 санитарки и само по 40-50 раждания...

За създаването на тази вече до решаваща степен удовлетворяваща здравните нужди на гражданите болница съществен принос имаше великолепния колектив от лекари, изцяло предадени на нашето дело, сестри и санитарки.

В спешната помощ, нещата бяха организирани по друг начин. Дежурният лекар съобщаваше на колко адреса е ходил, колко пациенти е изпратил за болнично лечение, колко от тях остават в къщи и казваше адресите им на участъковите лекари, за да бъдат посетени през деня. Всъщност, отношението към пациента е най-важно, ето защо, когато напуснах болницата оставих като завещание едно листче, вероятно не се пази вече, на което бях написал: „За да правите по-малко грешки, а грешките винаги съпътстват лекарската практика, за да ги намалите до минимум - наблюдавайте болните. Някои от тях трябва да се наблюдават през 5 мин., някои през половин час, някои през 2 часа, някои през ден, но никога не бива да остават без наблюдение, докато не се уверите, че са здрави!”.

- За съжаление, днес отношението е доста по-различно и не съм убедена, че единственият виновник за това са безумните реформи в здравеопазването...

- Едно време отношението към болния беше на първо място. Спомням си, че тогава като застане на вратата ми пациент нито го питам какъв е, нито от къде е, а единствено се интересувах от какво се оплаква. Ако е за болница, пиша му листа и го приемат. Дори най-приятното ми задължение беше, когато минавах на визитация. До 8 часа свършвах всичката си административна работа като главен лекар, но точно в 8 и нито минута по-рано или по-късно вече бях в 1 стая на 1-во легло. Спирах се при всеки болен, мерех му кръвното, сядах на леглото, разговарях с него... Визитациите ми продължаваха по около 3.5 ч.

Спомням си, че навремето много ни ядяха за т.н. „частна практика”, но ние обикаляхме по селата и къде ли не, като таксата за частния преглед беше 1 лев.

От моя вече 60-годишен професионален опит имам право и мога да заявя, че днес здравеопазването е много по-добро, отколкото беше преди. Защото медицината се развива с всеки изминал ден, медицинската практика, обаче зависи от много конюнктурни фактори - пари, организация и т.н. Аз, обаче съм работил толкова години при една система на здравеопазване, че трудно мога да възприема новите методи, които не са ми и съвсем ясни. И, ако се помъча да давам акъл - страхувам се да не сбъркам. Всеки пациент обаче трябва да си има личен лекар, а най-важно трябва да бъде отношението „човекът-лекар” към „човекът-болен”.

- Спомням си, че когато представяхте книгата си „Път през XX век” имахте много емоционална среща с един човек, чийто живот сте спасили навремето. Подобни моменти са изключително вълнуващи, разкажете ни тази история. 

- А, Христо. Да е жив и здрав! Ноември месец беше. Студ страхотен. Замръзнало, леден вятър, вали сняг. Извикаха ме в Нейковци и по пътя ми разказаха какво се е случило. Един младеж повръщал кръв, баща му и брат му умрели от туберкулоза, и той останал сам с майка си... Сварих трагична картина - майката обезумяла, болният храчи обилно кръв. Ясно ми беше какво става. Носех в чантата си кръвоспиращи лекарства, но трябваше да направя инжекция. Тогава нямаше спринцовки за еднократна употреба. Затова сложих една тенджера с вода на печката да се изварят спринцовките и в бързината си залях ръцете с вряла вода. Излязоха мехури, но му направих инжекциите и момчето полека-лека се успокои, кръвоизливът спря. И майка му така ме погледна като си тръгнах - не крие вълнението в гласа си д-р Беров и очите му се просълзяват - никога няма да забравя този поглед. На връщане сложих чантата на изгорелите си ръце и ги вдигнах високо да ги духа вятъра, за да успокои болката...

- Със сигурност помните и някоя комична ситуация...

- Спомням си веднъж иде една бабичка към 80-годишна, от Енчовци беше. Забравил съм от какво беше болна. И, докато я разпитвам ми вика: „Преди 30 г. страдах от язва на стомаха. Тогава имаше един д-р Беров от Плачковци, Бог да го прости! - а аз нали първо на мината работех и незнайно, защо тя си мислеше, че съм умрял... - Та той ми е казал три пъти на ден да изпивам по една чашка ракия преди ядене. И аз от тогаз един ден не съм прескочила”. За едно денонощие бабата си изпивала по едно лимонадено шише ракия. А аз никога на никого не съм правил такава препоръка. Обадих се, че съм същия д-р Беров и като си направих сметка, че бабата е свикнала с ракията, дадох на сестрата едно шишенце ракия и й казах сутрин, обед и вечер да дава на бабата по една чашка. После се поинтересувах какво е станало, а сестрата ми обясни, че бабата питала кой й е казал за ракията. „Ами д-р Беров!” - отговорила тя. И по три пъти на ден бабата надигала чашката с думите: „Господ живот и здраве да му дава!”... Лежа един месец при нас в болницата, значи към 90 пъти ме е благословила...

- Не мога да не попитам и кога сте се чувствали най-щастлив и удовлетворен?

- Най-щастлив се чувствах, когато направих първото кръвопреливане в Трявна. И то от себе си взех кръв, за да прелея на един болен от Станчов хан. Тогава нямахме никакви уреди. Затова взех една нова паница, изварих я, взех натриев цитрат, стерилен, една стерилна стъклена пръчка и викам на сестрата: „Боди тука” и после й казах да бърка кръвта в паницата да не се съсирва. После тя теглеше кръв с една спринцовка и му приливаше. Болният беше секретар-бирник в селото, имаше страхотен кръвоизлив от стомаха и все повтаряше, че му се спи. След кръвопреливането се съживи и едва, когато взе да се разсънва си тръгнах към къщи. Тогава почувствах едно голямо удовлетворение. После, много пъти съм се чувствал така.

- Вие сте сред учредителите на SOS-Киндердорф Интернационал у нас и в продължение на 10 години сте член на УС, а освен това сте и почетен член на международната организация. Освен това, сте носител и на най-високото й отличие - златната значка, която е притежание на само още един българин. По Ваше предложение през 1993 г. в Трявна е построено и първото SOS-Детско селище в България. Как се зароди тази идея?

- Винаги съм приемал тежко страданията на болните деца. И сега не мога да гледам болно дете, особено безпомощно. Още повече, че дъщеря ми на 5 г. се разболя от детски паралич и четирите й крайника бяха парализирани, но по една щастлива случайност се излекува. Така, че бях чувствителен на тази тема. Веднъж нейната свекърва, майката на съпруга й от втория й брак, много почтена и благородна жена, ми разказа за каузата на SOS-Киндердорф Интернационал и ме попита дали съм съгласен да се включа в тази история. И аз се съгласих. И понеже проявих активност, те като че ли само това чакаха. Помолиха ме да проверя дали в Трявна можем да намерим подходящо място и така тръгнаха нещата. А и принципите на SOS-организацията съвпаднаха с моите виждания за съдбата на изоставените деца.

Но, вече съм на възраст и затова преди няколко години се оттеглих от активна дейност и сега съм почетен член на организацията. Мога да споделя обаче, че през целия ми живот никоя организация не се е отнасяла с такова уважение към мен, като тази…

 

Интервю

Галина Иванова

Д-р Димитър Беров