Приказки за отминалото и днешното

Разказът на възрастния мъж, разказ, натежал от сълзи и спомени, звучи почти като легенда. Или поне в началото, което води към тъмните и мрачни дълбини на един народ, във времето, когато са се полагали темелите на най-новата му история. По думите му, преди повече от 200 години, неговите предци харесали тишината и спокойствието на гористата местност и се заселили там, където днес се намира село Белица. Заживели в дънера на една върба край реката, после си построили и дом. По-късно, в същият този дом, отворила врати и първата кръчма в селото. После построили и втора, в която заварих да живее и моят събеседник - 79-годишният (по времето на това интервю) Христо Бонев. Вярно, тезгяхът отдавна го няма, както и мебелите и посудата, но обстановката все още твърде напомня някогашните пивници. Още стоят и халките на тавана, на които окачвали прътите със суджуците и клиентите сами си избирали мезето. Иначе, къщата отдавна е загубила автентичния си облик с новата алуминиева дограма. Няма я и старата върба до реката, но затова пък в двора на бай Христо се издига друг семеен символ - 45-годишен бор, който засадили заедно с покойната си съпруга Дешка по повод раждането на първородния им син...

„Прапрадядо ми Стоян е сред първите заселници в Белица - разказва той и гласът му се дави в сълзи от нахлулите като зимна вихрушка спомени. - Когато някъде около 1810 г. дошъл заедно със семейството си от Дряново, тука навсякъде било гора. Мястото им харесало, защото търсели село, където нямало турци. Построили къщата, някъде около 1850 г. Прапрадядо ми имал двама сина - Иван и Богдан. Прадядо Иван подковавал животни, така си изкарвал прехраната. Той имал трима сина - Цаню, Петко и Бончо. Дядо ми Цаню Иванов имал 13 деца. Той усвоил бащиния занаят и дори построил две мънички стаи до къщата - за ковачница. Занимавал се и с търговия. Ходил чак до Цариград да продава тютюн, контрабанда. Имал един бял кон и с него отивал да си пие кафето в Гурково, после обядвал в Ямбол, вечерта бил в Одрин, а на другия ден - в Цариград. След известно време обаче го хванали. Дядо Цаню имал доста имот, но започнал да продава, след като го задържали с контрабандата. Бил голям ловджия и рибарин. Обичал и да си сръбва. Ходел с буриите да купува вино от Тракията или от Гурково. С две думи - бил по живота. То и аз съм малко като него. Същият този дядо Цаню дарил земя за построяването на църквата "Св. Преображение Господне" в селото, както и място за къщата на попа.

Баща ми, Боню Иванов, който е най-малкия син на дядо Цаню, беше градинар. През 1921 г. се оженил за майка ми, Гуна от Михаилчетата. Бяхме трима братя и две сестри. Сега само аз живея в родната ни къща с кучето Чарли Чаплин и котето Пенчо. Със съпругата ми Дешка, от Нейковци, имахме трима сина“.

- Къде си учил?

- Шест месеца учих в старото училище на Белица, след което отидох в новото. Когато бях ученик, бяхме 300 деца в училището. След това - четвърти, пети и шести клас изкарах в гимназията в Трявна, ама се разболях от нерви и прекъснах.

- В предварителния ни разговор сподели, че си работил много и различни неща, но по-голямата част от трудовия си стаж си натрупал тук, на Белица...

- Така е. От малък работя. Майка ми ме представяше де у лелини, де у чичовците. Преди да отида войник съм работил и градинарство в Южна България. През 1951 г. заминах в казармата, служих три години в Дупница. След като се уволних, нямаше работа в селото и затова отидох в Дебелец. Намерих си работа в една мелница. След това работих и в предприятие в Плачковци - „1 май” се казваше. После работих 13 години като хлебар във фурните в Плачковци, Трявна и Белица. Много хубав хляб правехме тогава, то сега такъв не можеш го намери никъде... Като закриха фурната в Белица през 1965 г., отидохме с жената да работим в селското стопанство. После бях тракторист, както и снабдител в АПК-то в Трявна. От 1982 г. до 1988 г. пък станах началник на цеха за метални платна и тръбно скеле в Белица. По онова време в него работеха 50 души. Цехът беше към ТКЗС-то и на година сме давали на стопанството по 1 милион лева чиста печалба. В онези години успях да докарам дори 10-тонен портален кран! Но ми завидяха, тръгнаха едни разправии, доноси и т.н. срещу мен, че съм се облагодетелствал. Беше ми много мъчно и болно тогава. После направих три оранжерии с трима работници, пак към ТКЗС-то. Отглеждахме зеленчуци и ги продавахме в града. Пенсионирах се през 1989 г. на 57-годишна възраст с 42 години трудов стаж. И се залових да гледам животни. Имах 100 овце, 3 крави, 4-5 телета…

- Интересен факт от твоята биография е, че си „кръчмарско чедо” и дори и сега живееш в помещението на първата пивница в Белица.

- Старата кръчма е правена през 1910 г. Била първата в селото. Държал я под наем Наню Иванов от Маневци и Пенчо Недялков от Белица. След това я взема дядо Христо Ламята от Дъскарите. И като взели, че напоили най-големият ми брат, Цаню... Майка ми се разсърдила, че щели да й уморят детето и дали кръчмата за трапезария на училището в Белица, от 1928 г. до 1937 г., когато отворили новото училище в селото. Живеехме в трите стаи над кръчмата. През 1942 г. е строена новата кръчма. Държахме я 3-4 години, а после я взеха от търговията и 19 години ни плащаха символичен наем от 19 лева. През 1991 г. отворих кръчмата, бях се регистрирал като едноличен търговец. Пивницата работи 7-8 години, докато се разболя жената. Пък и местните ми завидяха, взеха да пишат писма против мене и си рекох: „Хайде, до тука, бай Христо!”... Варя си по мънинко ракия за мене си. Аз да съм здрав. Много обичам животните, особено конете - ритан съм, хапан съм… Един кон така ме беше хвърлил, че лежах една седмица „в кожа”. Но най-си обичах едно малко конче, Алчо се казваше. Виках му „Комунягата”, защото като му кажех „СДС!”, то не искаше да върви на никъде, а като му кажех: „Комуняга”, тръгваше веднага...

- Лесно ли се живее на село?

- За мен е лесно, защото не ме мързи. Произвеждам си всичко. От нищо нямам нужда. Жалко е само, че селото си отива, а навремето Белица е била централна община - Райковци, Фъревци и Станчов хан са били към нас, наброявали сме около 1500 души.

- Спомена, че си буйна натура, разкажи някоя интересна история.

- Имах една любовница. Девет години ходих с нея и не я взех заради една целувка... Ами исках да я целуна, пък тя ми вика, че било съмнало вече. Щяла да си върви. И аз й казах: „Като ще си вървиш - „хайде”!” и това беше. Пък днес, като ги гледам младите, да ме прощавате, но момичетата са като отървани - хвърлят се на момчетата, ще ги изядат. Едно време кой ще ти позволи такова нещо! На млади години и аз обичах живота, веселбите, момите... Нощно време ходех по седенки - по Фъревци, Райковци, Радовци... Ожених се на 24 години, а съпругата ми беше на 18. Никога обаче не съм я ревнувал. Тя си ходеше с нейните приятели, аз - с моите. Никога не съм я водил с мене на екскурзия, че то като отида на курорт и някоя булка ме покани, да не ще остана назад?! То, навремето щях да се женя в Дупница, ама майка ми се намеси. Пък едно време каквото кажеше майката, това ставаше.

Пък, ей този белег ми е от реката. Майка ми беше купила чепици и понеже много се биех като малък, реших пак да се правя на бабаит пред другите. Да, ама се подхлъзнах и паднах, откри се голяма рана. И мама взе малко пепел и я наложи. Остана белег, ама после реших да не го махам.

- А кога ти е било най-тежко в живота?

- Когато имах разправии заради цеха не ми беше никак лесно, но най-тежко ми беше като загубих жената през 2005 г.

- А най-хубавият ти спомен?

- Най-хубаво съм си прекарвал в София. Добре бях и в казармата, хранеха ни като шопарчета. Танкисти бяхме. Въпреки, че като отидох войник и като запалиха танковете, избягах. Страшен рев и пушек, де съм виждал аз такова нещо...

- Как се стигат твоите близо 80-години?

- Сега се стигат трудно, защото е голям тормоз. На хората не им стигат парите. Може да е демокрация, но аз му викам обирация. За стотинки продадоха предприятията. Едно време Трявна беше 19 000 жители, пък сега надали има 10 000. Има и повече кражби. Особено по селата, където живеят самотни старци, е страшно… Не е лесно, но най-важното е да сме здрави, а за младите – да има работа…

 

Интервю

Галина Иванова

Бай Христо Бонев

Бай Христо показва мястото оттатък реката, до самия бряг,
където най-вероятно се е издигала огромната върба, приютила неговите
предци преди повече от 200 години…
Самият той никога не я е виждал, но е чувал тази история от майка си

Сватбената снимка на Христо Бонев и
съпругата му Дешка, 1955 г.

Белновръх, 15 юни 1968 г. Христо Бонев е крайният в ляво

Бащата на бай Христо, Боню Иванов (вляво на снимката),
който се занимавал с градинарство и търговия.
Снимката е правена в Солун, около 1920 г., по времето,
когато баща му бил войник там

Гуна Иванова – майката на бай Христо