Писателят Стоян Цонев

Писателят, публицист, дългогодишен редактор и главен редактор на в. „Тревненска седмица“ Стоян Цонев е роден на 1 май 1941 г. във Великотърновското село Джулюница, но е записан на 2 май, когато се ражда неговият брат-близнак. Дядо Стоян, както с обич го наричат познати и приятели, е възпитаник на Столарското училище в Трявна и на известния резбар Цаньо Антонов, който по това време е учител в бъдещата Национална гимназия за приложни изкуства „Тревненска школа“. По-късно Стоян Цонев завършва „История“ във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. В началото на далечната 1976 г. той започва работа, като редактор на тогавашния в. „Тревненски зов“, а от 1 май 1985 г. до 1 януари 1987 г. е негов главен редактор. След това, от 17 декември 1990 г. до 18 януари 1993 г. и от 14 март 1994 г. до 31 декември 2002 г., е главен редактор на изданието, което днес се именува „Тревненска седмица“. Стоян Цонев е секретар на Съвета за култура в Трявна през периода 1974-1977 г., Отговорен секретар на сп. “Зорница”, дългогодишен художествен ръководител на Литературния кабинет при НЧ „Пенчо Славейков 1871“ в Трявна.

Освен десетките статии за редица вестници, списания, сборници той е автор на 16 книги, а наскоро излезе от печат и най-новата му хартиена „рожба“, озаглавена „Бодлите на дявола“ /Митове, легенди и тъмни истории/, откъс от която публикувам по-долу...

 

Дръзнах… да се знае!
(вместо въведение)

 

Дръзнах да пиша тези редове през тревожната пролет на 2020 г. Беше мор неизвестен, напаст и бич божи. Хората се объркаха като пилета в кълчища или кукувича прежда, свиваха се от страх в къщите си по време на мъките Христови, очакваха Неговото Възкресение с надеждата за прошка и избавление, молеха се на светата Божа майка, палеха свещи, правеха дарения. Невярващите повярваха.

Слава на Господа Бога – дойдоха дни на вяра и упование. И на изцеление. Хората се промениха като че ли, започна ново летоброене. Храмовете пак се напълниха.

Спомних си тогава миналото и митовете, че по нашите земи пак е имало Божие възмездие и плач Йеремиев. Малко преди да превием врат пред ятагана на агаряните, чума покосила силата на българското племе. Хората се покрили из горите и в джендемите, дето топор не топори, дето кукувица не кукува, дето ни петел пеел, нито куче лаяло. Майка син на име не смеела да повика.

Човек в грях е роден, но ние ще да сме били татрупали.

Теглили сме векове, забравили сме семето си и велелепните си времена. Рядко сме се сещали за Божия дух, кланяли сме се отново на идоли, правели сме оброчища и кокалански църкви.

И пак дошла напаст… Защото Бог вижда. Преди да дойдат разбойниците душегубци, даалии и кърджалии, зафучала отново онази с косата. Людете падали като мухи по браздите, умирали в колибите и по наровете – нямало места в траповете и овразите, камо ли в гробищата.

Уплашени и объркани, рабовете божии не виждали светлина отникъде. И пак се разбягали. Цели родове и махали сбирали по малко покъщнина, впрягали колите, втиквали в тях ралата, пъхвали запалена борина в сламените покриви…

И керваните се запилявали някъде под слънцето.

Нашето село и то се роило. Търсели хората места със завирена вода и бунари, водни орехи за свинете, гюрлюк за добитъка и поле за хляба си. Намерили ги чак до долната влашка земя и разливите на белия Дунав. Пиперковци и Михневци забили стожер в ново Пиперково, другите разпрегнали до тях в последната кривина на Янтра. Заградили кър, застроили село и го кръстили малката Джулюница.

Имало за какво да си спомнят. Родените по-късно слушали предания, че са дошли от Рая, от който са били изгонени заради греховете си.

А може да е било и Божия промисъл. Тези хора са вярвали в някаква орис. Не са потърсили никога гробовете на предците си. Сякаш камъни са хвърлили отзаде си. Срещали са се сигурно братя по кръв, пътищата им се кръстосвали в Долната земя Влашка и Богданска, в хъшовските кръчми, в градините на газдите и чокоите или по пазарите на Виена, Букурещ, Стамбул.

Но, не са се познавали. Не сме чували да са се търсили. Не се познават и в днешните дни.

Руските витязи, донските казаци, власите, богданците и българското опълчение по време на Освобождението, стъпили по напред в малката Джулюница. В голямата Джулюница се наложило немощните пак да се крият в блатата и разливите, защото турският аскер и башибозуците пробили откъм Еленския боаз. На мъжете се наложило да хванат брадвите и вилите, ако нямали калъчки или шишанета. Иначе, пак погибел щяло да стане, ако не издържели позициите на царските войски по височините над Върбова кория, Златарица и долините на Джулюнската река и Веселина.

Това вече не са легенди, защото паметниците на войнската слава в Джулюница дълго още ще мълвят за кървавата цена на Свободата.

Така върви светът, така минават славата и времето, така потъват страстите човешки и вятърът замита стъпките ни… Като стигне накрая и се докосне до смъртта, човек или се вдетинява, или става лиричен – в една сълза успява да улови целия си свят. Въпросът остава в мярката, къде да спреш, преди буцата, заседнала в гърлото, да изпълзи и изкриви лицето, или устата да изрече богохулното слово, преди сълзата да се отрони.

Премерен или вдетинен, всеки се връща в миналото, в началото. А моето начало, детството ми, беше премерено: в малки панички гозбица топяхме, с дървена лъжичка чорбица сърбахме.

Другото бяха спомени: местности със стародавни имена, блянове и митове, легенди и предания. Чувах ги от мама, от песните, четях ги от оръфани книжки, слушах ги от дядо Влади Брадата, който носеше Божието писание в торбата си, от даскал Димитър Станчев, който се вееше по камънаците и къпинаците… Надавах ухо в приказките на дядо Васил Божилов Писаря, на дядо Пенчо Лулата, на дядо Моско, които се носеха из сертливия  дим на бащината ми кръчма. Като ме изгониха от там, започнах да се вслушвам и в приказките на по-учени люде: бати Георги агронома – най-малкият син на народния поет Цоньо Калчев, братята ми Иван и Моско Кундата, бай Санди Старото, Стефан Темниския и Стефан Дърлев.

Останалото е тлен, все едно не е било, нито пък ще бъде. Имаше още люде и духове, погълнати от забравата. Те четяха и знаеха много. Макар улегнали хора с рутина и житейска логика, те търсеха в себе си, виждаха наоколо, но имаха и въображение. Та, затова дръзнах… Да се знае!

 

Стоян Цонев

Из книгата „Бодлите на дявола“ /Митове. Легенди и тъмни истории/, изд. „Фабер“, 2021 г.

Писателят Стоян Цонев