„Царският“ и царят

В края на 2020 година излезе от печат петата книга на проф. Валентин Мутафчиев – „Минало и Бешело“, която сладкодумно разказва поредица от истории и събития, свързани с корените, традициите, житейските успехи и достижения на видния тревненец, който е и Почетен гражданин на Трявна. По-долу Ви предлагаме кратък откъс от нея.

Проф. Мутафчиев е роден през 1943 г. в Трявна, където завършва и средното си образование. След казармата следва в Стоматологичния факултет в София. През 1971 г. започва работа, като асистент в Катедрата по ортодонтия във факултета. Създава и ръководи и първата ортодонтска клиника у нас – „ВАЛОР“. Като представител на Българското ортодонтско общество е член и съучредител на Световната и Европейска ортодонтска федерация. Водещ професионалист в своята област, проф. Мутафчиев е автор и съавтор на четири учебника, пет монографии и над 120 публикации по ортодонтия. Изкушен от изящната словесност, през 2009 г., издава поетичната книга „Извънбрачна любов“ /*Обяснимо, голямата му любов е любимата му ортодонтия/. Израз на активната гражданска позиция на проф. Мутафчиев са публицистичните му книги „Граждани с безплатен вот“ /2013 г./ и „Граждани с безсмислен вот“ /2019 г./. През 2016 г. излиза автобиографичната му книга „ДИРЯ. Моята ортодонтия“. Проф. Валентин Мутафчиев е член на Съюза на българските писатели.

 

„Царският“ и царят

 „Царският“ е пътят към Санаториума в Трявна. Строен със средства на царица Йоанна през 1941-1942 г., Санаториумът е бил най-модерният за онова време. Помислено е било за всичко. С имане и размах. По царски. От карарския мрамор по централните вход и стълбище до басейна и зеленчуковата градина. В удължение на основната сграда имаше апартаменти – „царския“ и на част от лекарите, от противоположната страна – солариум, а под него – киносалон. Над Санаториума се намираха училището, стопанските сгради, а в ниското – вили с апартаменти за служителите. Входът на комплекса беше доста преди основната сграда – с внушителна арка, свързана със стилна сграда. В нея се приемаха новите белодробно болни. За целта имаше рентген. Вилата на управителя, удобна двуетажна сграда и красив параклис бяха на около 300-400 метра преди входната арка.

Цялото оборудване на сградата, операционните, кухнята, пералнята бяха най-модерни за времето на моите спомени, свързани с работата на майка като възпитателка в Санаториума след 50-те години. Бяха запазени венецианските мозайки в баните и тоалетните. Липсваха сребърните прибори и кандила – всичко, на което се виждаше царска корона. Но редът, условията за болните, храната, качеството на медицинската помощ бяха водещи. Не само за страната. Санаториумът беше най-големият и авторитетен център по белодробна хирургия на Балканския полуостров. Спасител за много бъдещи жертви на туберкулозата. Инкубатор на водещи специалисти по белодробни болести у нас, бъдещи национални авторитети – професорите Раданов, Шошков, Левчева. Лекарите в Санаториума бяха изолирано, но и привилегировано съсловие. Имаха петчасов работен ден, получаваха „вредни“ – допълнително възнаграждение за работа в рискова среда, често и половин заплата по съвместителство заради незаети длъжности. В по-ранен период са им били осигурявани жилище и безплатна храна – прекрасна на вкус, силна, изобилна. Като за белодробно болни. По-късно беше платена, но евтина. Дълги години майка разнасяше съдинките, три малки тенджерки една върху друга с общ капак, „нанизани“ на обща метална дръжка.

При заплата и половина, „вредни“, осигурени жилище, отлична и евтина храна, лекарите от Санаториума можеха и без частна практика. Нямаха нужда от кабинет, пациенти, което изискваше допълнително време и ходене в града. Вероятно заради това бяха между инициаторите за отказ от частна практика през 1971 г. Важното беше, че редът и професионализмът оставаха водещи за целия персонал. Д-р Въгленов беше уважаван, строг и взискателен главен лекар. Към всички и за всичко. Майка ми разказваше, че на визитация се е качвал на стол, за да провери изчистен ли е прахът по дървените поставки за саксиите с цветя.

Санаториумът е разположен високо над Трявна. Над него – борова гора. Природа, въздух, климат – чудесни условия за лечение на коварната „жълта гостенка“. Връзката с града е над един километър павиран стръмен път – „царският“. През зимата ставаше чудесна пързалка за шейни. По това време почти нямаше къщи край него. Няколко в началото над железопътния прелез, една до дерето, което пресичаше пътя. А под пътя преди гората – Ловният дом.

След училище хапвахме и тръгвахме с шейните. До мръкнало – на пързалката. Съученичката ми Росица караше най-бързата шейна – по-височка, с кръгли плазове. Моята – по-малка и ниска, с плоски плазове. За да съм по-бърз, се пързалях легнал на шейната по корем. Стърчаха ми краката, но пък я управлявах по-лесно. Понякога се качвах до Санаториума да посрещна майка от втора смяна. Возех я надолу с шейната. Тя сядаше отзад, а аз едва събирах дългите си крака пред нея. Затова слагах кънките, с които се пързалях по заледените вирове на реката. Затягах ги на ежедневните си обувки и спокойно управлявах шейната със свити в коленете крака. Майка оценяваше жеста да й спестя ходенето по излъсканата пъртина. Нищо, че не й беше удобно, особено когато крепеше съдинките.

По време на строежа на Санаториума дошъл на посещение цар Борис. Вървял нагоре по стръмното със свитата си. Преди Ловния дом спрели да починат на поляната под пътя. На долния край на поляната – кошара. Възрастен човек дялкал нещо на дръвника.

-      Добър ден. Дал Ви Бог добро – разменил той поздрави с новодошлите.

Царят го попитал:

-      Как се казваш?

-      Петър Царя.

Вярно. Беше от рода на „Царчетата“ в близкото село Божковци. В Тревненско, колкото искаш прякори: Митю Киселцата, Боньо Пора, Димо Терсенето… Лични или лепнати на цялата фамилия.

Поприказвал цар Борис с бай Петър, докато почивали. Преди да продължат към Санаториума, Негово Величество извикал адютанта си и му прошепнал на ухото: „Дай на бай Петър една заплата – чиновническа“. По това време тя стигала да се гледа семейство – жената не работи и си гледа децата, плаща се и на слугиня да й помага. И семейството живее добре. Но Петър Царя бил честолюбив балканджия. Тогава телевизия нямало, а вестници не купувал. Явно хората били важни, ама не ги познавал. Защо да му дават пари.

-      Аз пари си изкарвам – дръпнал се бай Петър.

А цар Борис се обърнал към него:

-      Моля те да ги вземеш, бай Петре. На колегиална основа. Аз съм цар Борис, ти си Петър Царя.

След „колегиалния“ си жест царят продължил нагоре по пътя. По „Царския“.

 

Из книгата „Минало и Бешело“ на проф. Валентин Мутафчиев, 2020 г.

Проф. Валентин Мутафчиев

Преванториумът е открит през март 1944 г.
Днес там се помещава Детската специализирана болница за долекуване
и продължително лечение на белодробни болести – Трявна

Снимка на Ловния дом в Трявна, 1935 г.

Строежът на преванториума за слаби деца на железничарски семейства край Трявна