Тревненски бУдил: „Намислих да подкрепя милия си народ“

В Български исторически архив на Софийската народна библиотека имах възможност да се запозная с документ, дело на един почти неизвестен в нашия край родолюбец. Това е „Житието на живота ми“ от Кою Райчев Цонев, роден в Трявна през 1811 г. Тъй като излязъл от родното си село на 18 години, той останал в повечето случаи вън от погледа на изследователите на Трявна и Тревненско през Възраждането…

Кой е Кою Райчев? Засега най-достоверни източници за личността му са неговото житие, някои съчинения на известния наш историограф Петър Ников, материали в периодичния печат от 50-те, 60-те и 70-те години на по-миналия век: „Цариградски вестник“, „Македония“, „Турция“, „Източно време“, „Български глас“ и др.

За Трявна Кою Райчев ни е оставил съвсем оскъдни сведения – знаем само имената на баща му и майка му: Раю Цонев и Пенка Коюва. Когато е на девет години, баща му умира, а след още девет майка му го завежда в Стара Загора при „стрика“ му Иван да се учи на абаджийство. Междувременно майка му е заминала за Болград, където се изселват мнозина българи след войната от 1828 г. Три години по-късно Кою Райчев оставя стрика си в Стара Загора и потегля на път за Болград. В Балчик узнава, че майка му е починала и остава там. Именно тази, 1833 г., може да се приеме като начална за близо четиридесетгодишната борба на тревненеца Кою Райчев за българска просвета и църква, за независимост и свобода на българите в този добруджански край.

В Балчик Кою Райчев заварва само няколко души българи бекяри – бакали и абаджии. Макар малко на брой, те чувстват остра необходимост от морална подкрепа на своята вяра и народност, но тъй като в Балчик няма българска църква, ходят чак в Каварна, на три часа път. След като в града се завръщат десет „челеди“ (семейства) „беженери“ от Русия, българите се умножават и куражът им да се борят за своя църква и училище пораства. Начело на тая борба застава Кою Райчев. Варненският владика Йосиф, българин от Серес, се отнася „с велико благодарение“ към начинанието. Съдейства им и балчишкият мюдюрин – околийски началник на града, който бил и съдружник на Кою Райчев. Мюдюринът не само одобрява действията на българите, които били в съгласие с „царските заповеди“, но и сам подарява за строежа на църквата сто коли камъни, триста дъски и камъка за прeстола в църквата. Така с помощта на цялото околно българско население бива издигнат храмът „Св. Никола“ в Балчик, където за пръв път службата прозвучава на църковнославянски език. Но идването на нов владика грък и особено злобата на неговия протосингел, този „български гонител“, както го нарича Райчев, туря началото на неизказани мъки и злини за българите в Балчик и най-много за Кою Райчев. С интриги и клевети бивали изгонени българският епитроп, българският свещеник и българският учител на откритото заедно с църквата българско училище. И църквата, и училището били издържани от Кою Райчев. Издевателствата стигали до цинизъм: с парите от продадените български книги биват закупени гръцки книги. Борбата против гръцкото влияние става много ожесточена. Родолюбецът от Трявна не можел да понася гаври. „…И аз като толкува нажален – пише простичко той – намислих да подкрепя милия си народ“. По това време той е вече заможен човек, със седем здания в „аязма махалеси“. Едно от тях подарява за народни цели. Като се съобразява със силната гръцка съпротива, преди всичко срещу българската църква, Кой Райчев прави най-напред училището в зданието, като наема учител от Сливен, който по-късно става управител на българската църква в Кюстенджа. Едва след три години Кою Райчев изпраща учителя Параскев Николов в Цариград при братята Тъпчилещови с молба да съдействат за църква в Балчик. Така бива уредена църквата „Св. Троица“ в подареното от Кою Райчев здание, където имало и две одаи за училище и отделна „одая“ за учителя. Службата и обучението били на български език и със средства на дарителя.

Въпреки силната съпротива на нарасналото по численост и самочувствие българско население, гръцката злоба отново успява и през 1862 г. тази църква също бива ликвидирана. От този момент в сметките на Кою Райчев започват разноските за „протесто“ и „емирнаме“ – пътува до Русчук и Цариград, обикаля селата и събира подписи за правото си над църквата и училището. И успява да изведе борбата до победен край – доказва, че църквата и училището са негова собственост и си ги взема. Една делегация отива във Варна, да освободи свещеника. Но непрестанните пречки и харчове съсипват Райчев, който остава без средства и отива при синовете си в Одеса. Там разказва на влиятелни българи теглилата си и те събират помежду си помощ за пострадалия борец за народни правдини.

К. Райчев не е датирал своето житие, но по всяка вероятност то е писано около 1873 г. Не е известна засега и годината на смъртта му. Житието му, което ни дава тези ценни сведения за него е интересен документ във всяко едно отношение – и като продължение на силната летописна традиция на Трявна, и като свидетелство за непокорния дух на балканджията, за неговата духовна щедрост и жертвоготовност в борбата за милия си народ.

Вера Христова

*В резултат на зачестилите руско-турски войни, в края на 18-ти и началото на 19-ти век, в Османската империя започват големи миграционни процеси на значителни групи от българско население. Така след войната от 1828-1829 г. българи от различни краища на страната се заселват в Балчик. В началото на 40-те години на 19 в. вече забогатялата и придобила известна самостоятелност българска общност, решава да построи училище и църква в първия български квартал на града – “Гемиджи махала”. Идеята е подкрепена от варненския владика Йосиф – родолюбив българин от Серес и скоро високият народностен дух и повишеното национално самосъзнание на българите, намират израз в построяването на първата българска църква и училище в Балчик. Най-значим принос за осъществяване на святото дело има големият възрожденец Кою Райчев, който по това време оглавява българската община в града.

Базиликата “Св. Никола” е най-старата църква в Балчик. Според различни източници тя е построена в първоначалния си вид през 1845 или 1847 г. Неизвестно точно кога, храмът изгаря и през 1865-1866 г. върху неговите основи е изградена сегашната църква. По план сградата е трикорабна едноапсидна базилика със значителни за времето си размери. Корабите са отделени от два реда от по четири кръгли колони, като самите колони са направени от дървен плет и измазани с хоросан. Таванът над средния кораб е по-висок от таваните над страничните кораби. Широк балкон с плавни, вълнообразни контури се простира над голяма част от страничните кораби, а на запад се крепи на последните две колони.

Входовете са на западната и южната стени, като над тях са поставени възпоменателни мраморни плочи с надписи на църковено-славянски език. (Надписът над западния вход силно наподобява на надписа от църквата „Св. Хараламби” в Шабла, строена през 1857 г.) Градежът е изкусен, от дялан камък. Базиликата няма купол и за подобряване на акустика в зидовете са били вградени глинени гърнета. Майсторът ръководил строителството е Георги Денюв от село Куманите, а зограф е бил учителят Петър Стоянов от Котел. Първата литургия в първата българска църква в Балчик е отслужена от поп Иван.

Вътрешната украса на храма се състои преди всичко от икони. Иконостасът е дървен, липсват стенописи. По-голямата част от иконите са рисувани след Освобождението и датират от 1894-1895 г. Най-значима е била иконата на св. Спиридон изрисувана от образописецът Койчо Досюв от Трявна през 1868 г. Дървените тавани са резбовани.

След смъртта на митрополит Йосиф на негово място е ръкоположен гръкът Порфирий. Балчик вече е започнал да се утвърждава като важно износно пристанище и в града пристигат търговски представители на гръцки житарски къщи. През 1847 г. в Балчик е изпратен гръцки консул. Засилващият се национализъм на новоосвободената гръцка държава намира израз в агресивна църковна и културна експанзия спрямо българското население. Митрополит Порфирий използва всичката си власт, за да изгони от Балчик българския епитроп поп Иван и учителя в българското училище Стойко Иванов. Чърковнославянските книги са продадени на църквата в с. Езерец, а богослужението и учението започват да се извършват на гръцки език. В този труден момент Кою Райчев дарява на българската община една от сградите си в махала Аязмо, близо до морския бряг. Сградата е преустроена в българско училище. А три години по-късно, през 1851 г., балчишките българите получават Султански ферман за църква. Това дава възможност училището уредено в сградата на Кою Райчев да бъде преустроено в църква, наречена „Света Троица”. През 1862 г. гърците успяват да обсебят и тази българска църква.

Църквата „Св. Троица” отдавна не съществува. Днес никой не знае как е изглеждала нейната сграда. По стара християнска традиция, когато някоя църква се събори на мястото където е бил Светия престол се поставя паметник под формата на каменен кръст или сe оставя самия престол. А мястото се превръща в черковище (оброчище).

Много от нас все още пазят спомена за миниатюрното дворче, заградено с ниска метална ограда, което се намираше в непосредствена близост до басейна с олимпийски размери на морския бряг, от западната му страна. Портичката никога не се заключваше, а в средата на дворчето имаше квадратна „каменна масичка” с един крак. Тогава малцина са знаели, че това е оброчище направено на мястото на вече несъществуващ християнски храм. А малката „каменна масичка” е била престола на втората българска църква в града – „Света Троица”. По-късно на това място беше построен комплексът „Марина Сити”.

арх. Велин Нейчев