Актьорът Велко Кънев: Творецът винаги ще търси начин да пробута частица от живота

 Днес споделям и едно интервю за в. „Тревненска седмица“ (2008 г.), което остави незабравим отпечатък в душата ми. Това беше една от онези затрогващи срещи, които са твърде редки, но затова пък носят огромен заряд и сгряват с години… Срещата ми с любимия на поколения българи актьор Велко Кънев се състоя с посредничеството на актьора и режисьора Петър Рангелов. По онова време звездата на родната сцена и екран, гостува в Трявна по повод премиерата на постановката на Тревненския драматичен театър - „Дядо Коледа е боклук“, в ролята на художествен консултант. Култовата пиеса е режисьорският дебют на Велко Кънев. Часове преди премиерата, разговаряхме с него за любимите му роли, за играта на тревненските актьори, за осъществените мечти и „за още нещо”...

- Защо избрахте точно тази пиеса за Вашия режисьорски дебют?

- Приятелят ми Пламен Дончев, който игра Малък Петко в сериала „Петко войвода”, се пенсионира и в момента живее във Франция, та той ми даде тази пиеса и ме попита за мнението ми. Страхотно я харесах и реших, че мога да се опитам да я направя. Тя отговаря много на моя характер, на усещането ми за театър. Пиесата е изключително ярка, с много интересни персонажи, крайни и комедийни ситуации, и в същото време е човешка пиеса за изхвърлените от обществото хора, на които трябва да се подава ръка. И накрая се оказва, че тези, които подават ръка да спасяват - са също толкова зле, колкото и тези, които молят за спасение. Пиесата е много виртуална и красива, написана с много размах от осем души актьори, сред които и Жозиан Баласко, която е и основната движеща сила. Имам още три нейни пиеси, от които съм поставил и „Омайна нощ” с Мария Сапунджиева.

- Доколкото разбрах, „Дядо Коледа е боклук” се радва на огромен зрителски интерес и след премиерата си, не слиза от афиша на Народния театър...

- Да, продължава да се играе вече пети сезон (б.а. 2008 г.). И в нея имах възможност да включа едни от най-ярките актьори на българския театър – Кръстьо Лафазанов, Димитър Рачков, Мария Сапунджиева, Марин Янев, Мария Каварджикова, Вальо Танев... армия от големи актьори, които умеят да се раздават на сцената. Та, те поеха идеята и ми повярваха да направим пиесата. Мога да споделя, че и в процеса на работата ми тук в Трявна, актьорите много добре усетиха тънкия ход между комедията и драмата, ироничното чувство към този текст, за да не бъде поднесен грубо, да не бъде така мелодраматичен... Именно това бе нещото, което ме привлече в пиесата и да се надяваме, че то ще достигне и до зрителите.

- Като режисьор опитахте ли се да привнесете и нещо от себе си в пиесата на Баласко и какво е скритото послание, което отправяте към публиката?

- Когато се заговори за послания, режисьорски анализи и за мисията на постановката... винаги страхотно съм се отегчавал от това говорене на режисьорите, което после, като отидеш да гледаш представлението – нищо от това няма да видиш. От девет кладенеца вадят вода, за да изглеждат интересни, мъдри...

Посланието в „Дядо Коледа е боклук” е нещо много семпличко – човешкият живот през погледа на Жозиан Баласко е една огърлица от неуспели, но по своеобразен начин, обичащи живота хора, каквито сме всички ние. А всеки по някакъв свой начин е лишен от възможността да усеща щастието, такова каквото е в утопичното ни мислене. Но да превърнеш утопията в реалност е много, много далечна химера. Така е и с нашите герои. Животът е това, което им се поднася, а не това което искат да е. Ха! Може би, все пак стигнахме до някакво послание. Ако не видите това в постановката – не ми се сърдете, не се сърдете и на актьорите, защото по-важното е думите да пасват на работата и аз много се страхувам от думите, когато се разминават от работата ни. Затова и съм деликатен на думи за послания...

- И все пак, явно сте оптимист в живота, защото доколкото знам, Вашият прочит на пиесата, се различава от оригинала, чийто финал завършва със смъртта на всички герои. Докато Вие решихте да спасите бременната Жозет и да дадете шанс на живота...

- Да, наистина съм оптимист. Реших да оставя жената и детето... другите герои умират. Всъщност, животът изхвърля всички такива хора. Макар, че в пиесата ги изпращаме със смях. Всеки рано или късно си отива от този свят. А героите в пиесата си отиват точно, когато никой от тях не успява да направи дори една крачка към по-хубавия живот. Те дори се гордеят, че са такива. И надеждата е в това дете, която тя носи и, което се ражда на финала на пиесата. Дори има такава реплика: „Какво нещо е животът – едно зле облечено ще си отиде, а едно голо, ново, ще се роди”. Всъщност, във всеки спектакъл има нещо, което ни кара да не оставаме в това, което е живота, да вярваме в крачката.

- Кой жанр Ви допада повече – комедията или трагедията и къде се чувствате по-уютно?

- По принцип не обичам жанровите определения. Защото, какъв жанр е Чехов? Той пише комедия – „Три сестри”, „Чайка”... А всъщност, каква комедия? Това е светът. Ако има такъв жанр – светът и човекът, ето това е жанрът на съвременния театър. А и той винаги е бил такъв. Строгите жанрови определения, като че ли ограбват твореца. Аз не обичам такъв тип драматургия, струва ми се, че тя е по-бедна. Според мен, смесването на жанровете е верният жанр.

- Значи, няма да говорим за черна комедия, а по-скоро за черния хумор в пиесата, чрез който и най-болезнената истина докосва сърцето, без да наранява до болка...

- Смехът е начин по-безболезнено да приемем живота. Защото, ако в салона е същата трагедия и драма, като в живота – по-добре да не влизаме в него, нали? Наплакахме се, наревахме се, намъчихме се. Според мен, изкуство без смях – не става. Затова и искам да се занимавам с текстове, които владеят живота чрез чувството за хумор.

- И, не случайно, сте по-познат на публиката точно с комедийните си роли, с които спечелихте сърцата на поколения българи...

- Явно тук трябва да вляза в противоречие със себе си (смее се). Играл съм и много драматични роли, като Клавдий в „Хамлет”, който убива брат си, за да седне на трона и да вземе жена му... На пръв поглед, няма къде да откриеш иронията, недоразумението в живота. Но, дори и там се опитах да привнеса доза хумор, независимо от трагедийния жанр. Въпреки че Шекспир също е смесил жанровете. В най-големите му комедии има лиричност, драматичност, а в най-големите му трагедии има комедийни ситуации, така че - трябва да се учим от гениите и да не изпускаме живота в неговото многообразие. Същото беше и с ролята на поп Кръстьо в пиесата „Великденско вино”... По повод на смешното и драматичното, спомням си, че като ме награждаваха с „Аскеер1994” казах: „Ох, добре, че най-после ми дадохте драматична роля, че да ми дадете „Аскеер”, иначе, ако бях играл комедии... никой нямаше да ми даде награда”. И призовах всички млади актьори да тръгнат към драматичното и да загърбят комедийните роли, защото награди няма да видят. Това, разбира се в кръга на шегата, но има и голяма доза истина. Защото комедийното изкуство винаги е пренебрегвано. Например, „Оркестър без име” е филм, който няма нито една награда, нито една премия, нито международни участия – нищо няма, а е един филм-магия, който остава в историята...

- И това наистина звучи тъжно, защото филмът е като Библия за българското кино... И, като заговорихме за кино – сещам се и за още една незабравима Ваша роля и за филма „Да обичаш на инат”... Гледала съм ги десетки пъти и винаги съм се питала - как по онова време тези филми видяха бял свят със специфичната си тънка ирония и присмех над тогавашните нрави, порядки и норми на поведение?

- Творецът, в каквото и време да живее, винаги ще търси начин да пробута частица от живота, особено в такива общества, където това е много трудно. И големите творци са правили това нещо, а най-големите - въобще не са се оплаквали след 10 ноември. По-малките започнаха да плачат как са ги спирали. Ние видяхме какво са спирали, какви партийни интриги са правили. Докато големите филми народът си ги остави във времето. А тези, които се опитаха да се направят на герои с някои филми, никой не ги забелязва. Големите филми ще останат. Това е. Нещо повече, те винаги ще са все така актуални. Миналата година (б.а. 2008 г.), например, по случай 20-годишнината от създаването на филма „Да обичаш на инат” бях в училището, където го снимахме. Оказа се, че като дете, заместник директорката е участвала във филма. Училището разполагаше с много модерна и технически добре оборудвана зала, където прожектираха филма. И на всеки два-три епизода, спираха прожекцията и започваха да анализират темите... Невероятен анализ, при положение, че децата за първи път го гледаха. Толкова силно реагираха... Накрая им казах, че съм много щастлив, че много вълнуващо приемат филма. Вероятно това е така, защото той и вълнуващо е направен. Това е филм за любовта, за истината в живота, за истинския живот – как трябва да се живее и как все не успяваме... Казах им обаче, че ми е много мъчно, че нямат днешния „Да обичаш на инат”, за днешните поколения и техните проблеми. Защото българското кино, като цялата ни работа и то куцука, куцука...

- Не мога да не Ви попитам и за любимата Ви роля...

- За 60-годишния си юбилей през юли (б.а. 2008 г.) подготвям един спектакъл с любимите си монолози през годините. Вероятно това ще бъдат най-обичаните от мен неща. Като започна от онези, които започнах с Апостол Карамитев преди 39 години, след това ще продължа със ситуационното минаване през ролите, което сега ще бъде едно минаване през хората, с които съм се срещал. Вероятно няма да се размина с Йордан Радичков, с Иван Радоев. И с Клавдий няма да се размина, малко да шокирам зрителя... да опитам дали бих могъл така ексклузивно да превключва в тази висока драматургия. След това, разбира се ще стигна и до „Великденско вино” на Константин Илиев - една работа, която ми донесе голямо удовлетворение. И накрая ще завърша с „Даскал”, спектакълът, който ми донесе много награди.

- Сигурно пазите топли спомени и от “Клуб НЛО” - един от най-популярните шоу спектакли преди години?

- Това беше един хубав момент от работата ми през годините, но всяко нещо с времето си и по-добре на време, отколкото... Не обичам досадата – на всяка цена да си там. Трябва в един много добър момент да се разделим с публиката. Дай Боже, да дойде някога друга идея. Слава Богу, по-голямата част от зрителската аудитория си спомня с носталгия и много добро чувство предаванията, албумите, които бяха най-удачни с темата за обикновения човек. Сега шоу програмите, като че ли са малко по-дистанцирани, малко за себе си работят. Докато нашите герои, бяха близо до народа, бяха съпричастни с хората. Ние не ги окарикатурявахме, а показвахме обикновения човек с неговите ежедневни радости и болки. Интересното беше, че докато правихме предаванията - се смениха няколко различни правителства и като срещнех някого от едната партийна група той казваше: „Само така, г-н Кънев, бийте ги тия, бе, още по ги сечете ония, бе!”, и като дойдоха на власт другите ни казваха същото, третите и те... И така, ония-тия..., а нашето предаване никога не е било политическо. Викам си, „Господи... няма угодия” (смее се)...

- А какви са Вашите впечатления от играта на актьорите от Тревненския театър?

- Вярвам, че те са във вихъра си и съм убеден, че ще се представят и много добре.

- И все пак, какъв съвет бихте им дали?

- Да не се страхуват, да вървят смело напред и колкото са по-всеотдайни, толкова по-искрено и по-смешно ще бъде представлението. На финала искам да им се извиня чрез вестника, че ги товарих толкова много. В един момент просто забравих, че се занимавам с хора, които цял ден са били на работа и безмилостно ги товарих.

- Е, предполагам, че поне този „товар” е бил истинско удоволствие за тях...

- Ами сигурно е така, защото по повод на това, че на репетициите изиграх всички роли от спектакъла, една от актрисите каза: „че то ние една седмица си гледахме безплатно театъра на Велко Кънев”. Наистина много се радваха и много се забавлявахме...

- Има една хубава мисъл, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. И сега, след 35-години на сцената, в навечерието на 60-годишниния си юбилей (б.а. 2008 г.), каква е Вашата равносметка? Успяхте ли да осъществите своята житейска мисия?

- Наскоро си бях в Елхово и викам на майка ми: „Ти знаеш ли на колко години ставам?”, а тя ме пита: „На колко?”. Казвам й: на 60! И тя ми вика: „Ама верно ли бе, майко? Е-е-е... ами аз какво правя още тука?”... Казвам й: „Чакай бе, майко, ами човек, колкото повече седи, надеждата толкова по-късно умира”... Що се отнася до мечтите и равносметката... нали подсъзнателно човек си иска нещата и като ги види осъществени си вика: „Ей, аз това съм го мечтал някога”. Така например, когато ме приеха във ВИТИЗ, си викам: „Малее, че аз това съм го мечтал”. След това, гледайки от прозорците на ВИТИЗ към Сатирата, а тогава бяха великите години на Сатиричния театър с Калоянчев, Парцалев, Мутафова и т.н., а и понеже бях влюбен в този театър се питах: „Майко-о-о, дали някога ще бъда в такъв театър?” и се оказа, че бях и там. Обяснимо обаче, можеше да играя само комедийни роли, а аз си мислех, че съм достоен за по-широка палитра. И си викам: „Дали пък няма да се случи и с Народния театър” и взе, че стана...

По-важното е, че съм напълно удовлетворен от ролите, които изиграх и никога не съм се оплаквал, въпреки че имах много работа.

Когато завърших следването си във ВИТИЗ, в класа на Апостол Карамитев, той ми подари един автограф и ми каза: „Щастлив и дълъг сценичен път, Велко, ти пожелава даскал Карамитев”. Да не предизвиквам съдбата, но тя е щедра по отношение на работата ми и в киното, и в театъра. Дай Боже, така да е и занапред. Човек не бива да е лаком, всеяден, а да се опита да удовлетворява собствената, духовна потребност. И мисля, че това ми се случва...

 

Интервю

Галина Иванова

***

Едни от най-незабравимите филмови и театрални превъплъщения на родния небосклон са дело на големия актьор Велко Кънев. Той е родом от Елхово. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1973 г. в класа на доц. Апостол Карамитев. От 1973 до 1976 г. играе в Драматичен театър „Стефан Киров“ Сливен, а после и в Сатиричен театър „Алеко Константинов“ в продължение на три сезона (1976 – 1979). От 1979 г. е член на трупата на Народен театър „Иван Вазов“.

Любимият на поколения българи актьор има над 40 роли в театъра. За ролята си на Кръстьо Никифоров от пиесата „Великденско вино“ на Константин Илиев получава „Аскеер“ за водеща мъжка роля през 1994 г. През 2007 г. за „Даскал“ от Жан-Пиер Допан печели втора награда на Международния фестивал на моноспектаклите „Монокъл“ в Санкт Петербург. През 2008 е поканен в комедийното телевизионно предаване „Царете на комедията“. На 2 октомври същата година е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен, за заслуги в областта на културата и изкуството. На същата дата Велко Кънев отпразнува своята 60-годишнина на сцената на Народния театър с премиерата на моноспектакъла „Дванадесет разгневени монолога“. От 2010 г. е „Почетен гражданин на Сливен“. Участва с главни роли във филмите „Оркестър без име“, „Бой последен“, „Матриархат“, „Мъжки времена“, „Бон шанс, инспекторе!“, „Да обичаш на инат“ и др. Особено популярен става в специално написания за него и останалите главни герои филм на Станислав Стратиев „Оркестър без име“. Заедно с Георги Мамалев и Павел Поппандов създават и групата НЛО, която е един от изразителните сатирици на социализма. Издават няколко плочи, които се ползват с голям успех. Проектът им по-късно прераства в телевизионното предаване клуб НЛО.

Член на Съюза на артистите в България и на Съюза на българските филмови дейци. Велко Кънев си отива от този свят на 11 декември 2011 г., на 63-годишна възраст, след тежко и продължително боледуване.

Вечна му памет!